Когато дъщеря ми влезе в университета, изискванията ѝ рязко нараснаха. Вече не искаше просто телефон, а последния iPhone. Не просто дрехи, а маркови. А доходите ми си оставаха същите. Тогава тя започна да настоява да замина да работя в чужбина.
— Мамо, трябва да мислиш и за други, не само за себе си! — казваше тя. — Виж как живеят хората. Други родители заминават, работят, а ти? Ти си просто мързелива!
— Мило мое дете, как… Имам болни крака. Просто не бих издържала…
На юбилея си получих от дъщеря си старата ѝ чанта, а когато се изненадах от този “подарък”, получих от нея жесток отговор.
Но тя не искаше да чуе. С времето започна да идва все по-рядко. А когато идваше, беше студена и отдалечена.
Омъжи се много млада. Мъжът ѝ беше с десет години по-възрастен — успял бизнесмен. Започнаха да живеят живота, за който тя винаги беше мечтала: скъпи дрехи, пътувания, ресторанти.
Не ѝ завиждах. Радвах се за нея. Но това, че ме беше забравила, ме нараняваше. Когато получих криза заради високото ми кръвно, никой дори не попита как съм. И един ден, когато старите ми ботуши се разпраха, събрах смелост да ѝ поискам малко пари.
— Мамо, сериозно, време е да спреш да живееш на мой гръб!
Тези думи не ми излизаха от ума дълго време.
Но най-болезненият удар беше “подаръкът” ѝ за 60-ия ми рожден ден.
Очаквах я. Само веднъж в живота си можеше да покаже обич! Просто да дойде и да ме прегърне.
Но тя ми подаде стара, износена чанта. Дръжките ѝ бяха напукани, ъглите — протрити. Гледах я със сълзи на очи, не вярвайки.
— Сериозно ли? — гласът ми трепереше.
— Мамо, радвай се, че изобщо ти подарих нещо. Тази чанта ми струваше пари!
— Заслужих ли такъв подарък?
— Заслужи повече ли? Ти не направи за мен това, което ти исках!
Тя дори не разбра, че в този миг нещо в мен се пречупи.
Гледах я и си мислех: това вече не е моето малко момиче.
Затворих вратата след нея и за първи път осъзнах, че съм напълно сама.
