Влязох в магазин за цветя, за да купя букети за съпругата и дъщеря си. Вече бях избрал един, когато забелязах възрастен мъж до входа.
Носеше старомодно шлиферче, панталон с ръб, прости, но чисти обувки и риза под палтото.
Не изглеждаше като бездомник. Просто беден. Но необичайно поддържан и достоен.
Приближи се млада продавачка. Дори не го погледна и грубо каза:
— Какво правиш тук, дядо? Пречиш на клиентите.
Старецът не възрази, само тихо попита:
— Извинете… Колко струва едно стръкче мимоза?
Момичето отвърна раздразнено:
— Ти луд ли си? Вижда се, че нямаш пари. Защо питаш?
Старецът извади три смачкани десетолевки и плахо попита:
— Може би за трийсет ще се намери нещо?
Продавачката погледна парите, усмихна се с презрение и извади почти умряло стръкче мимоза — счупено и избледняло.
— На. Сега се махай.
Старецът внимателно взе стръкчето и се опита да го изправи. В този момент видях как сълза се стича по бузата му, а лицето му изразяваше такава болка, че ми се сви сърцето.
Почувствах дълбоко съжаление към него и реших да дам урок на тази надменна продавачка.
Приближих се, кипящ от възмущение:
— Осъзнаваш ли какво правиш?
Тя пребледня, без да каже дума.
— Колко струва цялата кошница? — попитах.
— Какво? Ами… около двеста евро, — прошепна тя.
Извадих парите, подадох ѝ ги, взех кошницата с цветята и я подадох на стареца.
— Заповядайте. Заслужавате ги. Поздравете съпругата си.
Старецът замръзна, невярващ. Усмихна се леко. Сълзи се стичаха, но той все още стискаше счупеното стръкче.
— Елате с мен — предложих.
Влязохме в съседния магазин. Купих торта и хубаво вино.
Старецът все още държеше букета.
— Дядо, — казах, — не се тревожете. Аз имам пари. А вие имате жена, която обичате. Направете ѝ радост.
Той кимна, неспособен да сдържи сълзите си.
— Заедно сме вече четирийсет и пет години… Болна е… Но как бих могъл да отида без цветя за рождения ѝ ден? Благодаря ти, момчето ми…
