Всеки ден Лиса минаваше покрай гарата на път за работа. Нищо необичайно — познати лица, сутрешна суматоха. Но погледът ѝ винаги се спираше на една и съща пейка. Той седеше там.
Куче със среден размер, с разрошена козина и тъжни очи. Не просеше, не тичаше след минувачите — просто стоеше неподвижно.
Първоначално Лиса си помисли, че са го изоставили по невнимание. Но той никога не си тръгваше. Всяка сутрин, когато го виждаше да куца и накланя глава, сърцето ѝ се свиваше. Мръсните му лапи разказваха за дълго скитане, а умората — за липса на грижи.
Една вечер Лиса спря в зоомагазин. Купи нашийник, купичка и малко суха храна. Върна се на гарата и го повика тихо:
— Ела с мен, приятелю…
Кучето я погледна, поколеба се, но накрая се приближи. Тя му сложи нашийника, хвана повода и го поведе към дома си.
В апартамента то стоеше неподвижно в коридора, сякаш се страхуваше, че ще бъде прогонено отново. Но една купичка с храна и вода го успокоиха — накрая легна до вратата, сякаш казваше: „Оставам.“
На следващия ден ветеринарят установи стара навяхната лапа — нищо сериозно, просто време и грижа. Лиса се усмихна: това куче, на което даде името Дружок, скоро щеше отново да тича щастливо.
Няколко дни по-късно, когато се прибираха от разходка, пред вратата ги чакаше възрастна жена. Със сълзи в очите тя държеше снимка — това беше Дружок, някога наричан Бим, изчезнал преди месеци.
— Това е моето куче — прошепна тя. — Мислехме, че го изгубихме завинаги… Благодаря ви, че го върнахте.
Дружок се хвърли към нея, размахвайки опашка, разпозна я веднага. Лиса, развълнувана, ѝ подаде пакетчето — нашийникът, купичката, старата играчка.
Семейството бе отново заедно. И Лиса осъзна: нейният добър жест бе променил три живота.
