Отново сложих качулката си, за да скрия косата си — оредяла и изгорена от последния курс химиотерапия. Метро́то беше претъпкано, но успях да седна до вратата. Чувствах се изтощена, тялото ме болеше, всяко вдишване изискваше усилие.
До мен се качи жена на около шестдесет години с малко момче на около шест. То веднага седна на свободното място, а жената, въздъхвайки тежко, се обърна към мен:
— Момиче, отстъпи ми мястото си, моля те. Трудно ми е да стоя права.
Едва повдигнах глава, силите ме напускаха.
Когато не станах, тя повиши глас:
— Как така не можеш? Ти си твърде млада! Къде е уважението? Внукът ми е уморен, а ти… Това е възмутително! Вижте я само!
Хората наоколо започнаха да мърморят.
Тогава взех решение. Бавно свалих качулката, разкривайки обръснатата си глава, и с горчивина казах:
— Имам рак. Току-що приключих с химиотерапия. Затова не мога да стана. Не искам съжалението ви — само не ми крещете.
Жената застина. За няколко секунди в метрото настъпи тишина.
Някои хора започнаха да ме гледат по различен начин — вече не с осъждане, а със съжаление, а може би и с уважение.
Отново вдигнах качулката, опитвайки се да се скрия от погледите.
В това претъпкано метро — сред безразлични лица — се почувствах едновременно много самотна и невероятно силна. Мислите ли, че постъпих правилно? Беше ми наистина зле, но аз уважавам възрастните.
