Тъкмо се канех да стана от мястото си, когато при мен дойде стюардеса.
„Моля, останете до края на кацането — каза тя с лека усмивка. — Капитанът иска да говори лично с вас.“
Бях изненадан:
„Имам прекачване и вече закъснявам.“
„Разбирам — отвърна тя нежно. — Но той настоява, важно е. Ще съжалявате, ако си тръгнете.“
Любопитството ми се събуди: защо пилотът — зает през целия полет — иска да говори точно с мен?
Самолетът кацна. Пътниците започнаха да слизат. Аз останах да седя напрегнат, гледайки към пътеката. След няколко минути влезе пилотът. Той свали фуражката си. И аз… изпуснах чантата и якето си от шок.
Пред мен стоеше моят бивш съученик: този, когото тормозех в училище, на когото се подигравах, от когото дори крадях пари за обяд. Бях го убедил, че винаги ще бъде неудачник, един мълчалив страхливец. А сега той стоеше уверен, в униформа на пилот, капитан на цял екипаж.
Той пристъпи напред и ми подаде ръка:
„Здравей — каза спокойно. — Радвам се, че остана. Исках да ти благодаря.“
Аз замръзнах:
„За какво?“ — измънках.
Той се усмихна:
„За всичко. За човека, който беше: твоите подигравки ме накараха да докажа на всички — и на себе си — че струвам нещо. Че мога. Ти беше моята мотивация. Така че… благодаря.“
Той се обърна и се върна в пилотската кабина. А аз останах безмълвен, погълнат от срама, трупан с години.
