Беше седем вечерта, когато пред най-луксозния ресторант в града се появи възрастна жена.
Тя носеше старо сиво палто с разкопчано копче, обикновена вълнена шапка и гумени ботуши. Изглеждаше сякаш се беше объркала по пътя. Вътре обаче цареше съвсем друг свят: мъже в смокинги, жени във вечерни рокли, кристални чаши, свещи и изискани аромати.
Щом прекрачи прага, между масите се надигнаха смутени шепоти. Няколко раздразнени погледа, презрителна въздишка:
— Какво прави тази бездомна тук?
Една сервитьорка, с принудителна усмивка, я огледа от глава до пети и каза:
— Съжалявам, госпожо, нямаме повече свободни маси.
Но няколко маси бяха празни. Жената вече се канеше да си тръгне, разочарована, когато друг сервитьор — млад мъж с добър поглед — се приближи:
— Заповядайте, госпожо. За гост винаги има място.
Изненадана, тя се съгласи и седна. Свали палтото си, закачи го на облегалката и зае мястото си. Тогава се случи неочакваното.
Младият човек ѝ подаде менюто. След минута тя спокойно каза:
— Ще взема патешко филе с наров сос, крем супа от гъби… и чаша хубаво червено вино.
Сервитьорът леко повдигна вежди:
— Госпожо, всичко тук е доста скъпо.
Тя се усмихна слабо:
— Знам. Цял живот съм спестявала за децата и внуците си. Винаги съм се грижила за тях, отделяла съм за тях. Но те ме забравиха. Някои дори ми казаха да не идвам без предупреждение.
Замълча за миг и добави:
— Наскоро ми поставиха диагноза — рак в последен стадий: може би ми остава седмица, може би месец. Реших си, ако това е краят, поне веднъж заслужавам да се почувствам истински човек, а не товар. Гостенка. Жена, която може да си позволи вечеря-мечта.
Сервитьорът мълчаливо кимна:
— Това ще бъде най-прекрасната вечеря в живота ви. Повярвайте ми.
Когато се върна, освен поръчката ѝ донесе и десерт от шефа, и чаша от най-рядкото вино в заведението.
Тя прекара вечерта, наслаждавайки се на всяка хапка, слушайки жива музика. Отначало я гледаха любопитно, но после всеки отново се потопи в собствения си свят.
