Първия път се омъжих от глупост. Живяхме заедно четири години, роди се дъщеря ни.
Съпругът ми си тръгна, оставяйки ни сами. Нова семейство, нов живот – и той дори не си спомняше за старото. Веднъж месечно пристигаше сух превод на издръжка, но аз не се оплаквах.
Свикнах да ставам нощем, да успокоявам плача на дъщеря си, да работя до изтощение, за да има тя всичко необходимо.
Втория път се омъжих с отворени очи. В идеални отношения вече не вярвах, но знаех как да се харесам на мъж, какви думи иска да чуе, кои навици са му скъпи.
Този брак беше по-стабилен – шест години. Но и той се разпадна. След развода вече имах син.
Когато бившият ми предложи да оставя апартамента на него в замяна на финансова помощ, аз се замислих. И изведнъж ми хрумна идея.
— Добре — казах. — Нямам нищо против, вземи апартамента. Но заедно с него вземи и нашия син. Аз ще плащам издръжка. Всичко по закон.
В очите му видях онова изражение, което чаках — смесица от страх и объркване.
— Какво? — повтори той, сякаш не беше чул правилно.
Новата му избраница, която досега мълчеше, също реагира.
— Ти си майка! Длъжна си да отглеждаш детето си! — извика тя.
Длъжна? Защо? Защо всички са убедени, че жената трябва сама да отглежда децата, докато бившите съпрузи започват нов щастлив живот? Защо никой не казва, че и синът има нужда от баща?
— Решено е — повторих твърдо.
Опитваха се да спорят, да ме молят, да ме карат да се чувствам виновна. Но аз останах непреклонна.
Минаха години. Никога не съм съжалявала за решението си. Синът ми израсна с баща си и се оказа, че това се отрази добре и на двамата. Бившият ми, който трябваше да се научи да се грижи за дете, се промени. А аз? Най-сетне започнах да живея за себе си.
