Цялото село беше смаяно, когато седемдесетгодишен мъж докара жена у дома на стария си мотоциклет – жена с четиридесет години по-млада от него – и я представи на всички като своя съпруга.
Но няколко дни по-късно друго събитие разтърси селото.
В този ден познатият, отдавна забравен звук на стар мотоциклет внезапно отекна по прашната пътека, водеща от главния път. Хората надничаха от вратите си, някои спираха до кладенеца и дори баба Нина остави кофата си, защото разпозна тракането на двигателя.
Беше старият Степан.
Той вече беше на седемдесет години. След смъртта на жена си почти не говореше с никого, винаги носеше едно и също старо палто и отлагаше дори най-простите неща. Покривът на къщата му течеше всяка пролет, оградата беше крива, а градината обрасла с плевели.
Но не това изненада всички най-много този ден.
Зад него седеше жена.
Тя беше на около тридесет години, носеше синя рокля с маргаритки и се държеше здраво за него, сякаш нищо не се е случило. Мотоциклетът се движеше бавно, понякога пръскайки, а понякога дори се налагаше да го бутат с крака.
Когато спряха пред къщата на Степан, група хора вече се бяха събрали близо до оградите на съседите.
„Боже мой, той е полудял…“ каза тихо баба Нина.
„Това внучка му ли е?“ попита дядо Коля.
„Това внучка му ли е?“ Но Степан, сякаш не беше забелязал нищо, свали каската си, помогна на жената да слезе от мотоциклета и каза спокойно:
„Мога ли да ви я представя? Това е Лена. Моята съпруга.“
За няколко секунди над улицата се възцари гробна тишина, толкова дълбока, че дори кокошките спряха да кудкудякат. После започнаха шепотите.
„Тя е с четиридесет години по-млада от него!“
„Тя се стреми към парите му, това е сигурно.“
„Ще видим колко дълго ще остане.“
Лена чу всичко това. Но тя се усмихна спокойно и поздрави всички, сякаш нищо не се е случило.
Няколко дни по-късно обаче селото отново беше шокирано да открие какво се случва в къщата на стареца.
През първите два дни всички очакваха скандал. Но нищо не се случи. На третия ден съседите забелязаха нещо странно.
На сутринта от комина се издигаше дим, във въздуха се носеше миризма на пресен хляб, а някой провесваше чисто пране да съхне в двора.
Беше Лена.
Тя не губи нито минута, за да се захване за работа. Първо изми прозорците, които вероятно не бяха мити от десет години. След това подреди стария навес. След това изхвърли половината от нежеланите вещи от склада.
Но най-удивителното нещо се случи на петия ден.
Лена излезе на двора, погледна към покрива и каза:
„Не можем да живеем така. Когато вали, вътре е почти толкова непоносимо, колкото и навън.“
„Толкова искам да направя това…“ промърмори старецът.
„Тогава да се захващаме за работа! Ще започнем още днес.“
И точно в този ден цялото село стана свидетел на невероятно събитие.
Степан беше на покрива. Същият Степан, който години наред ходеше с прегърбен гръб, оплаквайки се от липса на сила. Той сменяше дъски, поправяше метални листове, мърмореше за пирони и… смееше се.
Лена, долу, му подаде инструментите.
Седмица по-късно нова ограда украси двора. Две седмици по-късно зеленчуковата градина беше обърната и засадена. Къщата миришеше на торта, а вечер съседите идваха на гости.
Една вечер баба Нина прошепна на дядо Коля:
„Знаеш ли… в началото си помислих, че съседът ни е полудял.“
„А сега какво мислиш?“
Тя погледна към двора, където Степан се смееше, докато поправяше стария си мотоциклет, а Лена, до него, си бъбреше с него.
„Сега си мисля… че тя просто му е дала нов тласък в живота.“
И в този момент цялото село разбра нещо неочаквано.
Старият Степан стана най-щастливият човек на цялата улица.
