Леденият вятър пронизваше тънката материя на якето му, но Гергьо не обръщаше внимание. Стоеше мълчаливо пред прясно изкопания гроб, където сега почиваше неговата любима — Ката. Венчелистчетата от цветята, донесени сутринта, почти бяха изчезнали в декемврийската сивота.
Гергьо погали гранитната надгробна плоча, сякаш се надяваше да достигне до Ката, сякаш искаше отново да усети нейната топлина — дори само за миг.
— Ката… — прошепна дрезгаво той.
Бучка заседна в гърлото му, но той продължи. — Ще го намеря. Този, който ти го причини. Заклевам се. — Падна на колене и сълзите безмълвно потекоха по лицето му.
Изведнъж чу хрущене зад себе си — сякаш някой настъпи замръзнали клони. Гергьо вдигна глава. Пред него стоеше висок мъж в дълго тъмно палто.
— Андраш Гергей? — попита студено и официално мъжът.
Гергьо стана и изтри очите си. — Да, аз съм. Кой сте вие?
Мъжът показа значка. — Следовател: Жолтан Бала.
Гергьо примигна, объркан. — Вече знаете нещо? Кой беше…? — в гласа му прозвуча надежда.
Лицето на следователя остана безизразно. Той пристъпи напред. — Господин Гергей, вие сте заподозрян за смъртта на Каталина Катона.
Тази фраза удари като гръм от ясно небе. Гергьо отстъпи крачка назад, лицето му застина от изненада, а после се изкриви от гняв.
— Какво? Това е грешка! Не… не… — възпротиви се той, но двама униформени полицаи вече го бяха доближили и му сложиха белезници.
— Отведете го — нареди Бала.
— Но аз й бях гадже! Обичах я толкова много! — изкрещя Гергьо.
— Обичал си я? — присви устни следователят с хищна усмивка. — Тогава защо всички улики водят към теб?
— Какви улики? — гласът на Гергьо трепереше.
Полицаите го наблъскаха мълчаливо в колата. На гробището не остана никой — само оголените дървета бяха безмълвни свидетели.
Разпитната зала беше студена и мрачна. Гергьо бе прикован за метална маса. Сенки зловещо танцуваха по стените.
Бала влезе и хвърли папка на масата.
— Повтаряй. Отначало — каза той.
— Казах го хиляда пъти! — удари с юмрук по масата Гергьо. — Бях в офиса. Изпращахме важни документи на клиент, когато Ката се обади…
— И какво каза? — попита Бала.
— Трудно дишаше… връзката прекъсна… после… каза, че някой я преследва.
— Ти ли я преследваше? — повдигна вежда Бала.
— Не! — затвори очи Гергьо. — Изплаших се. Тя молеше за помощ. Веднага се обадих на нашия IT-специалист да провери обаждането.
— Разбираш ли, че това е незаконно? — прекъсна го Бала.
— Незаконно?! Страхувах се за живота ѝ!
Следователят кимна. — И какво откри?
— Телефонът беше на ръба на гората… Отидох там и… намерих само чантата ѝ. В кръв. Самата тя я нямаше.
Бала извади снимка. Гергьо потрепери. На снимката — неговата ръка, изцапана с кръв.
— И как ще обясниш това?
— Казах ви! Вдигнах чантата! — извика Гергьо.
Следователят го наблюдаваше внимателно.
— Има свидетели — каза най-накрая. — Приемният ѝ баща Имре Фекете е живял с Ката. Той казва, че често сте се карали. Че си бил ревнив.
— Лъжа! — извика Гергьо. — Може би той е направил нещо и сега иска да го стовари върху мен!
Бала се наведе по-близо. — Видя ли нещо в гората, което не трябваше да виждаш? Може би не беше сама?
— Това е абсурд! — извика Гергьо. — Обичах я! И още я обичам!
— Обичал… — прошепна Бала.
— СТИГА! — изкрещя Гергьо, но белезниците не му позволиха да се изправи.
Следователят събра снимките мълчаливо и излезе.
— Помисли си добре, господин Гергей.
Същия ден Гергьо бе преместен от следствения арест в затвора. Зад решетките светът изглеждаше още по-сив. Бетонните стени го посрещнаха с мраз.
— Нов ли си? — изръмжа пазачът пред килията.
— Гергьо — отговори кратко той, с наведени очи.
В килията имаше още двама. Единият — брадат мъж в комбинезон, приличащ на мечка. Другият — с изпито лице и тъмни очи, беше скръстил ръце.
— Добре дошъл — каза скелетният глас. — Аз съм Мики. А това е „Орела“.
— Гергьо — повтори той по-уверено.
— Прясно месце — подхвърли Орела и го удари рязко с лакът в ребрата. — Първият урок: тук слабите нямат място!
Гергьо се залюля, но остана на крака. Стисна зъби.
— Спокойно, старче — каза Мики, отблъсквайки Орела. — Просто го въвеждаме в правилата.
Минаха дни. Гергьо ставаше рано всяка сутрин не само от звънеца, но и от ритници. Столовата беше единственото място с привиден покой.
Един ден по време на обяд при него седна татуиран мъж.
— Здрасти. Аз съм Виктор. Виждам, че се държиш. — Усмивката му беше топла, но погледът — пронизващ.
— Опитвам се — отвърна Гергьо.
— Добре е да знаеш… Чух нещо за теб. Някой не те харесва.
— Имре Фекете… — промълви Гергьо.
— Значи слухът е верен — кимна Виктор. — Плаща, за да те бият. Хора като него могат всичко.
Гергьо изпусна лъжицата. — Знам. Но не разбирам защо.
Виктор снижи глас. — Защото си му бил на пътя. И може би още си.
Същата нощ Гергьо беше намушкан с нож в гърба под душа. Не смъртоносно, но достатъчно, за да припадне. Събуди се вече в болницата. Над него беше приведен възрастен лекар с очила.
— Здрасти, войнико. Добре че си от твърдо дърво.
— Какво стана?
— Някой се опита да те „разопакова“… но явно предпочиташ да си останеш в кашона — пошегува се лекарят.
Докато се възстановяваше, Гергьо все повече се затваряше в себе си. Един ден в стаята влезе жена — на средна възраст, с уморен, но решителен поглед.
— Господин Гергей? Аз съм Зита Йотвьош. Медицинска сестра в психиатрията. Извинете за безпокойството, но трябва да знаете нещо.
— Има някой тук, който не трябва да е тук. Жена… млада… красива… но напълно изолирана. Казват, че се казва Каталин Польгар.
Гергьо замръзна. — Ката? Но… аз бях на погребението ѝ!
— Не е невъзможно — прошепна Зита. — Такива като нея могат да „изчезнат“… ако има достатъчно пари.
— Можете ли да ми помогнете да говоря с нея? — помоли се Гергьо.
— Не мога да я доведа, но… имам син, Бенце. Умен хлапак. Понякога идва. Можеш да застанеш при задната ограда. Може би ще я видиш оттам.
На следващия ден Гергьо стоеше до оградата. Бенце, осемгодишен, го гледаше като герой от книга.
— Ето я — каза той и посочи през решетката.
Ката седеше на пейка. Косата ѝ беше вързана на кок, погледът — разсеян. Тялото ѝ беше тук, но духът… някъде далеч.
Сърцето на Гергьо прескочи удар.
— Ката… жива си.
Той стоя до оградата с часове. Движенията на Ката бяха бавни, почти механични. Тя беше сянка… сянка на момичето, което той обичаше.
