Мишел е на 80 години и е в инвалидна количка. През целия си живот се е страхувала от деня, в който синовете ѝ – Саймън и Кевин – ще я изпратят в старчески дом. Въпреки че се кълняха, че никога няма да го направят, два дни преди 81-ия ѝ рожден ден всичко се промени — без предупреждение ѝ подадоха документи за настаняване. Въпреки сълзите ѝ и молбите ѝ да остане в къщата, завещана от покойния ѝ съпруг, те останаха непреклонни. За Мишел всяко кътче носеше спомени, но за тях бе време да „затворят тази страница“.
С разбито сърце тя събра вещите си и напусна семейния дом. Няколко дни по-късно я настаниха в дом за възрастни хора на 50 км оттам. Изоставена от тези, за които е живяла, тя дълго оплакваше изгубения си дом.
Седмица по-късно 27-годишният Брад, син на Саймън, се върна от обучението си по архитектура в Ню Йорк. По време на семейна вечеря веднага забеляза липсата на баба си. Когато разбра истината, не каза нито дума — просто стана и отиде да я посети. Щом го видя, възрастната жена избухна в сълзи. Брад ѝ обеща, че ще оправи всичко.
Той намери купувача на къщата — мъж на име Алфред. Разчувстван от историята, Алфред се съгласи да му я продаде на същата цена, на която я е купил — отказвайки се да печели от чужда несправедливост. Няколко седмици по-късно сделката бе финализирана — къщата отново принадлежеше на Мишел.
Същата вечер Брад отиде при нея:
— Приготви се, бабо.
Тя го погледна изплашено, мислейки си, че отново я местят някъде. Но колата спря пред стария ѝ дом. Капаците, старата ябълка — всичко беше там. Брад ѝ подаде ключовете и бележка:
— Това е твоят дом, бабо. Винаги е бил и винаги ще бъде.
Мишел се разплака от щастие — един от най-щастливите дни в живота ѝ. Саймън и Кевин се опитаха да се извинят, но тя им отвърна, че само времето лекува такива рани. А Брад остана до нея — подкрепа и обич до края.
