Никога няма да забравя този ден. Прибирах се у дома след нощна смяна, когато чух бебешки плач пред къщата на съседката ми Ели. Видях количка, в която лежеше плачещо бебе. Изплашена, звъннах на вратата ѝ.
— Ели, какво става? Защо има бебе на прага ти? — попитах аз.
— Нямам представа… — прошепна тя объркано.
Обадихме се в полицията. Бебето бе отведено в сиропиталище, но никой не го потърси.
След няколко дни с мъжа ми Джъстин решихме да го осиновим. Кръстихме го Том. Животът ни не беше лесен, но бяхме щастливи.
Когато Том беше на осем, Джъстин почина. Това беше тежко за всички ни. Справихме се. Но когато Том навърши 13, той случайно откри осиновителните си документи.
— Искам да намеря истинските си родители — каза той.
Не можех да му откажа. Търсихме с всички възможни средства. Един ден Ели се изпусна и каза, че знае кой е майка му — Алана. Подаде ми писмо и медальон.
Свързах се с бившия ѝ приятел Алекс, който не знаеше за съществуването на детето. Срещна се с Том и между тях се зароди връзка.
С времето Алекс и аз се сближихме. Когато Том навърши 18, се оженихме. Той ме заведе до олтара.
От една неочаквана нощ се роди истинско семейство.
