След три дни без прекъсване работа най-накрая се качих на самолета — изтощена, изцедена, мечтаеща само за едно: тишина. Филм, дрямка, може би и чаша вино. Само няколко спокойни часа над облаците.
Но явно вселената беше решила друго.
Щом се настаних и извадих таблета си, се случи това. Момиче — на около двайсет години, с гъста коса до кръста, седнало пред мен — се отпусна назад… и метна дългите си кичури върху облегалката и направо върху таблета ми.
Точно пред екрана.
В началото запазих спокойствие. Потупах я леко по рамото и учтиво помолих да си прибере косата. Тя мило се извини и я прибра.
Но десет минути по-късно косата отново беше там — още по-разпиляна, сякаш нарочно заемаше моето пространство.
Този път настоях по-твърдо. Никакъв отговор. Тя направи, че не ме чува.
Тогава ми кипна.
Не повиших тон, нито направих сцена. Вместо това извадих три дъвки, разопаковах ги и започнах бавно да дъвча.
После, докато тя беше напълно погълната от телефона си, незабелязано залепих малки топченца дъвка в копринените ѝ кичури. Едно. Две. Три.
Петнайсет минути по-късно тя се размърда — и застина.
— Какво…? — прошепна ужасена, докато опипваше косата си.
Аз дори не вдигнах очи от таблета:
— Ето какво става, когато не уважаваш чуждото лично пространство.
— Луда си! — изсъска тя.
— А ти си невъзпитана — отвърнах спокойно. — Имаш два варианта: да продължиш полета с дъвка в косата и после да си направиш безплатна прическа… или да ти дам маникюрните си ножички и да ти помогна веднага. Изборът е твой.
Тя побеля като платно.
Наведох се малко по-близо:
— Ако още веднъж метнеш косата си тук, на следващия полет ще трябва да носиш перука. И подстригвам много добре — дори в турбуленция.
Тя не каза повече нито дума. Седеше като статуя, с кок, стегнат толкова силно, че никога не бях виждала такова нещо.
Най-накрая успях да си гледам филма на спокойствие — и ще ви кажа: това беше най-удовлетворяващият ми полет от години.
