В онзи ден линейка се връщаше от спешен случай. Уморени, но съсредоточени, медиците бързаха обратно — денят беше тежък, обажданията валяха едно след друго. Изведнъж автомобилът спря рязко: по средата на пътя седеше куче.
То гледаше към линейката, без да мърда; нито клаксоните, нито светлините успяваха да го прогонят. Изглеждаше, че кучето иска да привлече вниманието на хората.
Мислейки, че е ранено или изгубено, санитарят слезе от автомобила. Но кучето не избяга — просто се отдръпна към банкета.
— Нещо не е наред — прошепна шофьорът.
— Да го последваме — предложи медицинската сестра.
Сякаш ги канеше, кучето тръгна бавно към храстите, постоянно се обръщаше, за да види дали го следват. Изведнъж санитарят спря рязко.
— Тук! Бързо! — извика той.
В тревата, под храстите, лежеше възрастен мъж — в безсъзнание, със сини устни и слаб пулс. Той беше сам: без това куче никой нямаше да го открие.
Медиците веднага започнаха работа: кислород, носилка, инжекции… Мъжът беше откаран спешно в болница. А кучето тичаше след линейката през целия път — уморено, но неуморно.
В спешното животното не беше прогонено: нахраниха го, погалиха го и му дадоха вода. Всички бяха впечатлени от неговата вярност.
На следващия ден пациента преместиха от реанимация в обикновена стая. Тогава целият персонал — от санитарите до сестрите — започна да моли директора:
— Позволете на кучето да види своя стопанин… то направи толкова много за него.
Лекарят се съгласи.
Когато кучето беше въведено в стаята, настана тържествена тишина. Мъжът, с усилие, вдигна глава… и се разплака. Песът тихо заскимтя, приближи се до леглото и се сгуши в него.
От този ден всичко тръгна към по-добро: всяка сутрин пациентът чакаше приятеля си под прозореца, говореше му и му обещаваше дълги разходки, щом излезе от болницата.
