Зимната гора дишаше в тишина. Реката бе покрита с лед и нищо не можеше да наруши покоя ѝ. Изведнъж ловецът съзря тъмно петно до една полиния. Приближавайки се, той разбра — в капан бе попаднал вълк. Изтощено и отслабнало, животното се вкопчваше в ръба на леда, опитвайки се да се измъкне, но силите го напускаха.
Без колебание ловецът се втурна да му помогне. Той знаеше колко опасен може да бъде такъв хищник, особено изплашен и наранен, но нещо в погледа му, в тази отчаяна борба за живот, не му позволи да си тръгне. С усилие изтегли вълка от ледената вода, загърна го в якето си и го занесе у дома.
Ловецът извади вълка от леда, но не знаеше на каква цена ще се обърне този негов жест.
Той го нарече Сивия. Благодарение на грижите на ловеца и сина му, животното постепенно се възстанови, макар никога да не стана питомно. В очите му винаги гореше пламъкът на дивата свобода, и все пак не напусна къщата.*
…….
Скоро из региона се разнесоха слухове. Хората не вярваха на вълка, виждаха в него заплаха. Ловецът разбираше, че е опасно да държи див звяр у дома, но да го пусне обратно в гората, където властват сурови закони, му се струваше още по-лошо.
Той не подозираше, че един ден именно това животно ще му се отплати със спасение.
Една късна зимна вечер ловецът отиде в гората да провери старите капани. Не се върна нито за вечеря, нито през нощта. Синът му се разтревожи, но знаеше, че баща му понякога преспива под звездите.
Едва на сутринта, когато вълкът зави пред вратата остро и тревожно, момчето разбра — с баща му е станало нещо.
А в сърцето на гората ловецът лежеше в снега, хванат в примка, която се бе стегнала около крака му. Той викаше за помощ, но никой не идваше. С всеки час надеждата угасваше.
Внезапно — пращене на клони, шумолене. Сива сянка се появи. Вълкът.
Сивия не се хвърли веднага към ловеца — спря на разстояние, загледан внимателно. После изчезна бързо и безшумно.
Когато ловецът вече губеше съзнание, прозвучаха гласове: синът му! Мъже от селото тичаха на помощ — водени от вълка.
— Той… той ли ви доведе? — прошепна ловецът.
Сивия стоеше наблизо. Дълго и спокойно гледа ловеца, след което, сякаш изпълнил дълга си, се обърна и се потопи в гората.
От този ден никой повече не го видя. Но ловецът знаеше — дългът бе върнат.
