Аз и Андрей сме женени от почти четири години. Бракът ни никога не е бил идеален, но се обичахме и винаги се стараехме да решаваме проблемите заедно. Но още от самото начало над нашата връзка тегнеше сянка — майка му, Тамара Петровна.
Тя никога не криеше, че не ме харесва. За щастие живеехме отделно и срещите ни се свеждаха до семейни празници. Опитвах се да не обръщам внимание на нейните забележки, но след раждането на сина ни всичко се промени.
Тамара Петровна започна да идва почти всеки ден. В началото си мислех, че иска просто да помага, да вижда внука си, да дава съвети. Но скоро стана ясно, че има други намерения.
— Андрей, трябва да направите ДНК-тест — повтаряше тя безспир.
— Мамо, престани — повтаряше уморено той. — Това е моят син и няма да проверявам очевидното.
— Очевидно? — изсъска тя. — Виж го само: нито една твоя черта. Светла коса, други очи. Не виждаш ли?
Опитвах се да не реагирам. В крайна сметка Андрей знаеше истината. Доверяваше ми се. Но Тамара Петровна се оказа по-настоятелна, отколкото мислех. Тя го тормозеше всеки ден, настройваше други роднини, убеждаваше ги, че детето не е негово. И малко по малко те започнаха да й вярват.
Един ден Андрей се прибра в странно състояние. Мълчеше, избягваше погледа ми. Усещах, че нещо не е наред.
— Прости ми, но мама… тя не спира. Ами ако е права? Ще направиш ли теста? Само за да приключим с тази тема.
Стиснах устни. Знаех, че не съм му изневерявала. Знаех, че синът ни е негово дете. Но самото искане ме удари право в сърцето: вече не ми вярваше.
— Добре — казах. — Ще направим теста. Но след това ще изпълниш моята молба.
Андрей се изненада, но се съгласи.
Направихме теста. Няколко дни по-късно резултатите пристигнаха: „Вероятност за бащинство: 99,99 %“. Андрей въздъхна с облекчение и за първи път Тамара Петровна замълча.
— Е, мамо, доволна ли си сега? — попита той.
Тя сви рамене:
— Добре, обърках се. Но все пак…
Не слушах повече. Куфарите вече бяха готови.
— Къде отиваш? — Андрей гледаше смаян.
— Тръгвам си — отговорих, като взех сина ни в ръце и го погледнах в очите. — Не мога да живея с човек, който не ми вярва.
— Прости ми, бях глупак! Не исках да те нараня! Всичко е заради мама…
— Ти позволи тя да разруши брака ни. Сега живей с това.
Напуснах. Оттогава нямам никакъв контакт нито с бившия си съпруг, нито с неговото семейство. Андрей звъня, пишеше, молеше да му простя. Но беше твърде късно: доверието, веднъж разрушено, не се възстановява.
