Проливен дъжд се изля над града. Водата се стичаше от покритите сергии, а малкото купувачи бързаха да се подслонят под чадърите си. Една възрастна жена на име Мария продаваше, както обикновено, ябълки, круши и сливи на пазара. Тя беше там всеки ден, при всякакво време, и отдавна познаваше редовните клиенти.
Но този ден вниманието ѝ привлече някой, когото никога не беше виждала.
От другата страна на площада, под проливния дъжд, стоеше малко момиченце — не повече от седем години. То нямаше чадър, косата му беше мокра, а старата му рокля беше прилепнала към тялото. В ръцете си стискаше силно треперещо сиво котенце.
Мария веднага излезе изпод навеса и, прикривайки главата си с кърпата, се втурна към детето.
— Мъничка, какво правиш под дъжда? Сама ли си? — попита тя.
Момичето вдигна уплашени очи към нея.
— Котето ми… то се изплаши. Не знаех къде да отида… — прошепна тя.
Мария нежно хвана детето за рамото и го заведе под навеса.
— Къде са родителите ти? — попита тя тихо, загръщайки момиченцето с палтото си.
След това, което то ѝ разказа, Мария побледня, сърцето ѝ заби силно. Тя едва не припадна.
Майката на момичето беше починала преди година. А бащата… започнал да пие, да води „приятели“ у дома, и скандалите с крясъци станали ежедневие.
Преди няколко дни той си тръгнал — „в командировка“, както казал. Но не се върнал. А предната нощ непознат проникнал в апартамента им.
Момиченцето се скрило в гардероба и чуло как мъжът рови из стаите. Когато си тръгнал, тя взела котето и избягала. Оттогава се скитала по улиците.
— Страхувах се твърде много да се върна там, — призна тя, навеждайки очи. — Там е тъмно, и никой няма да дойде.
— Господи милостиви… — прошепна Мария.
По-късно, на топло, в дома на Мария, с чаша чай, тя успя да се свърже с полицията. Детето вече било издирвано: съседите съобщили за подозрителни шумове и изчезването на момичето.
Наистина, някой бил проникнал в апартамента — вероятно един от „приятелите“ на бащата, дошъл да си присвои нещо.
Момичето било временно настанено в приют, но Мария започнала да се интересува от възможността да поеме настойничеството. Тя чувстваше, че в онзи дъждовен ден съдбата ѝ беше изпратила това дете.
