Лекарите заявиха, че операцията е необходима. Не можеше да се чака повече. Туморът растеше твърде бързо. Шансовете за оцеляване бяха едва двадесет процента. Лекарите казаха ясно: или тя влиза в операционната сега, или след няколко месеца ще е твърде късно. Но жената разбираше, че може никога да не се събуди, затова помоли за разрешение да види кучето си за последен път.
— Моля ви — трепереше гласът ѝ. — Нека видя кучето си… преди да започнете.
Лекарите се спогледаха. Жена на 43 години. Самотна. Нито семейство, нито деца. Имаше само едно куче — вярната стара немска овчарка Грета. Те бяха заедно повече от десет години. Грета беше до нея в най-тежките моменти — след загубата на родителите ѝ, развода и болестите.
— Десет минути — отвърна неохотно един от лекарите.
Когато доведоха Грета, тя първо се смути от миризмите и белите стени на болницата, после позна стопанката си и се втурна към нея.
— Здравей, дъще — жената погали меката ѝ козина. Сълзи падаха по дланите ѝ. — Прости ми… Прости, че те оставям сама. Страх ме е, но ти не се страхувай. Ти си смело момиче, толкова много те обичам.
Кучето се сгуши в нея с цялото си тяло, лежеше неподвижно, а после изведнъж се напрегна.
Грета изръмжа. Това не беше ръмжене от страх. Стопанката се повдигна на лакти, изненадана, и видя как кучето се хвърля между нея и лекарите, които влязоха с носилка.
— Грета, какво правиш? Шшт! — извика тя, изплашена. Но кучето продължи да ръмжи.
Един от лекарите пристъпи напред, за да я отведе в операционната, но Грета внезапно скочи и ухапа лекаря за ръката. Никога преди не бе правила такова нещо…
— Махнете кучето! — извикаха сестрите.
Жената, вцепенена, гледаше сцената. Грета лаеше и се дърпаше, сякаш се опитваше да каже нещо важно и спешно, нещо, което никой друг не разбираше.
И тогава тя осъзна.
— Почакайте — каза жената с усилие. — Аз… отказвам операцията. Нов преглед. Незабавно.
— Това е лудост — отвърна лекарят, стискайки превързаната си ръка. — Рискувате живота си!
— Чувствам го… Трябва да се уверя. Тя… тя усеща нещо. Моето куче никога не се е държало така.
Същата вечер ѝ направиха нови изследвания: рентген, ЯМР.
Никой не повярва на очите си. Нито един лекар.
Туморът беше изчезнал. Напълно. Не беше останала и следа. Сякаш никога не е съществувал.
Седмица по-късно тя вече се разхождаше с Грета в парка. Без системи. Без шевове. Без страх.
Тя падна на колене пред кучето и допря глава до гърдите му.
— Ти ме спаси. Ти знаеше. Как?
Грета въздъхна тихо, близна бузата ѝ и положи глава на рамото ѝ.
