Миризмата на дим разкъса съня му като зловещ нощен крадец — без предупреждение, но с брутална сила. Григорий се събуди рязко, сърцето му биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Нощта отвън беше странно светла — отблясъците на пламъците осветяваха стаята и хвърляха дълги сенки по стените.
Той се втурна към прозореца и застина. Пожар. Огромен огън унищожаваше всичко, което беше създал: плевнята, старите инструменти, плановете, спомените му — всичко се поглъщаше от пламъците.
Сърцето му се сви, после заби толкова силно, че сякаш щеше да избухне. Той мигновено разбра: това не е инцидент. Това беше умишлен палеж. Тази мисъл го порази по-силно от самия огън. Първият му порив беше да се предаде и да остави всичко да изгори. Всичко вече изглеждаше изгубено.
Но внезапно пронизителен рев на уплашени крави разцепи нощта. Животните бяха заключени. Отчаянието се превърна в ярост. Григорий изскочи навън, грабна брадвата и хукна към плевнята. Дървената врата вече гореше, излъчваше непоносима жега.
С няколко удара катинарът поддаде. Вратите се разтвориха и обезумялото стадо се втурна навън.
Когато животните бяха в безопасност, Григорий усети силно изтощение. Той се срина на студената земя и гледаше как огънят поглъща десет години от живота му — труд, болка, надежди. Беше дошъл тук сам, без пари, разчитайки само на себе си. Работеше без почивка. Последните години бяха изпитания: суши, болести, конфликти със селото.
И ето последното изпитание — палежът.
Тогава той видя сенки в дима. Жена и младеж заедно се бореха с огъня, носеха вода, хвърляха пясък, задушаваха пламъците с одеяла. Действаха така, сякаш знаеха какво правят. Григорий се вцепени за миг, после се втурна към тях. Мълчаливо и ожесточено те се бореха, докато последната искра не угасна. И тримата рухнаха на земята — изгорели, изтощени, но живи.
— Благодаря… — прошепна Григорий, поемайки си дъх. Те останаха до обгорелите останки на плевнята, докато зората обагри небето в подигравателно-нежни цветове.
— Ти… нямаш работа? — изведнъж попита Анна.
Григорий горчиво се усмихна.
— Работа? Тук има за години… но пари няма. Бях решил да продам всичко и да замина.
Той огледа двора замислено. Мисъл, родена от умора, отчаяние и странна надежда, проблесна в съзнанието му.
— Слушайте… Останете тук. Погрижете се за фермата няколко седмици. Аз ще отида в града, ще опитам да продам нещо. Шансовете са малки, но трябва да замина, дори и за малко.
Анна вдигна очи; в погледа ѝ се смесваха страх, изненада и плах проблясък на надежда.
— Ние… избягахме — призна тя тихо. — От мъжа ми. Той ни биеше. Нямаме нищо. Нито пари, нито документи.
Дмитрий, който досега мълчеше, потвърди кратко:
— Вярно е.
Нещо докосна душата на Григорий. Той видя себе си в тях — хора пречупени, но не победени.
— Добре, — каза той, махна с ръка. — Ще се разберем.
Той им показа къде са инструментите, как се използват машините и къде е храната за добитъка. Преди да тръгне, отвори прозореца на колата:
— Пазете се от местните. Не са приятелски настроени… те са тези, които започнаха всичко това.
Той си тръгна, оставяйки зад себе си димящите руини и двамата непознати, на които бе поверил останалото от живота си.
Щом колата изчезна, Анна и Дмитрий се спогледаха. В очите им нямаше нито страх, нито объркване — само решителност. Това беше шансът им. Единственият.
Те веднага се захванаха за работа. Най-напред — да успокоят кравите, да им дадат вода, да ги издоят. После — да разчистят развалините и да подредят двора. Работеха без почивка, без оплаквания — с упоритостта на онези, които знаят, че провалът не е вариант.
Минаха няколко дни. Фермата се преобрази. Дворът беше подреден, инструментите прибрани, кравите — здрави и доволни. От стария хладилник, по-скоро символ, отколкото истинско оборудване, се появиха бурканчета с домашно сирене и прясна сметана.
Един ден, докато подреждаше, Анна намери папка с документи на Григорий. Сред фактурите и разписките имаше ветеринарни сертификати за продукцията.
Зароди се идея. Тя взе тетрадка и започна да звъни на местни магазини и кафенета, предлагащи млечни продукти. Мнозина отказаха, но един ден късметът се усмихна.
— Здравейте, казвам се Анна. Ето нашата продукция, — каза тя по телефона.
— Да? — отвърна собственичката.
След кратък разговор Елизавета Петровна се съгласи да дойде. На следващия ден пред фермата спря луксозна кола. Елегантната жена огледа мястото с недоверие, но щом опита сиренето, лицето ѝ светна.
— Това е чудо! Истински вкус! Взимам всичко и пак ще поръчам!
Така те намериха първия си клиент. Това беше първата крачка към нов живот.
През това време Дмитрий се сприятели със съседското момиче. Олга се учуди, когато разбра, че преди Григорий е отказвал помощ.
— Той беше много затворен, — каза тя. — Но разбрахме, че просто не е вярвал на никого.
Скоро Анна научи, че съседен фермер от Алексеевка заплашва стопанството. Тя отиде да провери и се върна с новини.
Когато Григорий се завърна, видя, че фермата е оживяла. Всичко бе пълно със смисъл и движение.
Анна го посрещна уверено. Заедно започнаха да изграждат бъдеще.
