Хората започнаха да забелязват момчето на гробището още в началото на май. То беше на около десет години, не повече. Всеки ден идваше при един и същи гроб. Сядашe на земята, притиснато към студения камък, и викаше към небето:
— Тя е жива! Тук я няма!
Посетителите го гледаха със съжаление. Всички мислеха едно и също: скръб. Просто не може да приеме загубата. Рано или късно ще разбере, че майка му вече я няма.
Но мина седмица, после втора, а момчето продължаваше да идва. Във всякакво време.
Пазачът на гробището едва издържаше на тези викове. Един ден повика полицията.
Дойде млад полицай. Той се приближи до момчето.
— Здравей, — каза тихо.
Момчето подскочи и го погледна. Лицето му беше цялото в сълзи, изпито, но погледът — като на възрастен.
— Знаете ли как може да се разбере дали някой диша под земята? — попита то.
Офицерът онемя.
— Не… това не е нещо, за което децата трябва да мислят.
— Казаха, че мама е заспала зад волана. Но тя никога не се изморяваше. Никога! — прошепна момчето. — И не ми дадоха да се сбогувам…
Полицайът погледна гроба. Пръстта… не беше слегнала, свежа. До нея — лопата…
— Кой ти го каза?
— Хората, за които работеше. Един мъж със златен пръстен… и жена с усмивка. Тя се усмихваше дори когато беше ядосана.
— Знаеш ли имената им?
Момчето ги каза. Полицаят записа. Нещо в гласа му го накара да докладва разговора на началниците си.
Започна разследване. Оказа се, че майката на момчето — Анна — е била счетоводителка в голяма фармацевтична компания.
Седмица преди „инцидента“ тя уж изчезнала от работа. Работодателят първо заявил, че е „изтощена“, а после — че е „починала“. Смъртният акт бил подписан от фирмения лекар.
Тялото на погребението никой не видял — ковчегът бил затворен. Никаква експертиза. Полицаят настоял за ексхумация. Ковчегът бил празен.
Разследването стигнало до федерално ниво. Започнали да излизат подробности: Анна не била обикновена счетоводителка.
Тя събрала огромен компромат срещу ръководството на компанията — документи, записи, преводи на пари, схеми. Щяла да ги предаде на прокуратурата. Но някой научил за това.
И тогава станало нещо, което дори момчето не знаело.
Анна не е претърпяла катастрофа. Нейната „смърт“ била инсценирана… по решение на полицията.
В деня, когато занесла доказателствата в участъка, органите вече имали материали и по други дела срещу същата компания. Затова взели спешно решение да я включат в програмата за защита на свидетелите.
За да не заподозре ръководството нищо, инсценирали нейното изчезване. Ковчегът бил празен от самото начало.
Всички материали били предадени в съда. Но на момчето нищо не казали — за да не се застраши операцията. То знаело само едно: мама не е мъртва.
И било право.
Три месеца по-късно, когато делото завършило и виновните били арестувани, Анна се появила на прага на стария дом.
