В тази прохладна вечер селото сякаш бе затаило дъх. Ниското сиво небе притискаше къщите, сухите листа шумоляха под краката, а във въздуха се носеше ароматът на дим от печки. Хората бързаха към домовете си, без да обръщат внимание на шумоленето в храстите край пътя. Но изведнъж някой извика:
— Вижте! Там, куче!
От гората, залитайки на слабите си лапи, излезе измършавяло куче. Ребрата му се брояха едно по едно, козината висеше на парцали, а в очите му имаше болка и молба. В устата си държеше найлонова торбичка, внимателно стисната между зъбите. То не ръмжеше и не бягаше — напротив, сякаш умоляваше: помогнете ми.
Когато жена от най-близката къща се осмели да пристъпи напред, кучето не отстъпи. То внимателно остави торбата на земята и тихо изскимтя, хвърляйки тревожни погледи наоколо, сякаш се страхуваше да не бъде разбрано погрешно.
— Какво е това?… — прошепна жената.
Тя отвори торбата — и изкрещя от ужас.
Вътре, сгушени едно в друго и треперещи, лежаха три мънички кученца. Все още слепи, те се бяха свили на кълбо в търсене на топлина.
Кучката тихо изскимтя, легна до тях и протегна изсъхналите си млечни жлези — тя ги бе кърмила, както можеше, през цялото това време.
В гората почти нямаше храна. Всичко, което намираше — листа, жълъди, кора — тя оставяше за себе си само в краен случай. Най-доброто даваше на малките.
Тя живеела сама в дивата гора. Никой не знаеше колко време е скитала, колко нощи е прекарала, свита на кълбо, пазейки малките от вятъра.
Но в този ден силите я напускали. Тя разбра: ако не потърси хората, никой няма да оцелее. И излязла. В последна надежда.
Жената гушнала кученцата, а някой вече бил оставил купичка с вода и остатъци от супа пред изнемощялата майка.
Тя яла бавно, на паузи — не от страх, а от слабост. Опашката ѝ леко помръднала. Тя разбрала: тук има спасение.
По-късно всички били отведени в приют. Кученцата пораснали здрави, нахранени и обичани.
