На оживена улица една бременна жена внезапно спря. Тя се залюля, сложи ръка на корема си и бавно падна на колене. Минувачите се отдръпнаха, но никой не се приближи.
— Ето, драмата започва, — прошепна някой от опашката пред кафенето.
— Може би просто ѝ се зави свят, — каза друг.
— Или пак някоя измамница, — изсмя се жена с палто, вадейки телефона си, за да снима сцената.
Никой не помръдна. Само аз пристъпих напред. Не защото знаех какво да правя — просто не можех да гледам настрани. Лицето ѝ беше бледо като хартия, устните ѝ трепереха.
— Какво ви е? — попитах, коленичейки до нея.
Тя не можеше да говори. Контракции? Припадък? Болка? Не знаех. Зад нас се чуха гласове:
— Сега ще я обере и ще се направи на герой.
— Ей, не я пипай, идиот! Може да е заразна!
Не обърнах внимание. Вдигнах я, качих я в колата си и я откарах в най-близката болница — и там откриха нещо наистина страшно.
В спешното всичко се завъртя. Лекарите се втурнаха. Минутите се точеха като вечност. После един доктор се приближи:
— Дойдохте навреме. Жената има разкъсване на матката. Трябва спешна операция. Без вас нямаше да оцелее. Нито тя, нито детето.
Бях слисан. Не чувствах нито ръцете, нито краката си.
Два дни по-късно се върнах с цветя — просто за да ѝ донеса малко радост. Но щом влязох, жената се разплака.
— Вие… не можете да си представите… — прошепна тя. — Това е петото ми дете. Четири умряха още в утробата. Това е единственото, което оцеля. Вече се бях сбогувала с надеждата. А вие… вие сте ангел.
Седнах до нея. В люлката спеше бебето. Момиченце. Топло, розово, живо.
— Как го кръстихте? — попитах.
Жената се усмихна през сълзи:
— Надежда. Във ваша чест.
