Мъжът беше тръгнал за уикенда, а съседите видяха с кого го придружават.
Лариса беше заета да се грижи за цветята на перваза, когато забеляза, че съпругът ѝ носи торба към колата. Беше странно: не беше казал нищо за това пътуване.
— Андрий, къде отиваш? — извика тя от кухнята.
— Към Сергей, на дачата. Да помагам с покрива, — отговори той, без да вдига поглед. — Ще се върна в неделя вечерта.
Лариса си избърса ръцете с кърпа и се приближи до прозореца. Андрий вече беше запалил двигателя, но по някаква причина не бързаше да тръгне, сякаш чакаше някого.
— А ако дойда с теб? Отдавна не съм виждала Марина, — предложи тя.
— Няма нужда. Това е работа за мъже, прах, мръсотия. И няма място в колата, нося инструменти.
Лариса вдигна рамене. Наистина, инструментите заемаха целия багажник. Андрий направи жест с ръка и тръгна. Тя се върна при теменужките си, без да подозира, че след тридесет минути телефонът ще звънне.
— Лара, аз съм Валентина от третия етаж, — гласът на съседката звучеше колебливо. — Можеш ли да минеш при мен? Исках да те попитам за разсада.
— Разбира се, идвам веднага.
Валентина отвори вратата в халат, с притеснено лице.
— Влизай, седни. Искаш ли чай?
— Благодаря, ще взема малко. Какво става с разсада?
Валентина сложи чайника и млъкна, търсейки думите.
— Лара, не знам дали трябва да казвам… Може би се бъркам.
— Валя, какво става? Страхувам се.
— Видях Андрий, когато тръгваше. Той… не беше сам.
Лариса усети студен трепет в гърдите.
— Как така не е сам? Сергей ли беше с него?
— Не, Лара. Беше с жена. Млада, слаба. Целуваха се до колата, после тя се качи на предната седалка.
Чашата затрепери в ръцете на Лариса. Тя я постави на масата, страхувайки се да не разлее чая.
— Сигурна ли си, че не се бъркаш? Може би е…
— Лара, не съм сляпа. Бях на балкона и сушех дрехи. Бяха точно под прозореца. Тя го хвана за шията, а той й галеше гърба. Не беше приятелски жест, разбираш.
Валентина седна пред нея и хвана ръката на Лариса.
— Съжалявам, че ти казвам това. Но бих искала някой да ми го каже, ако бях на твое място.
Лариса кимна, макар всичко да се въртеше в главата ѝ. Двадесет и три години брак. Двадесет и три години вярване, че Андрий е човек, на когото може да се вярва и е честен.
— Опиши я, — попита тя тихо.
— Висока, брюнетка. Коса до раменете, къдрава. Червена или бордо рокля. Около тридесет години, максимум.
Лариса затвори очи. Да, познаваше тази жена. Инна, новата счетоводителка във фирмата на Андрий. Говореше се за нея: млада, способна, наскоро разведена.
— Лара, добре ли си? Нека да те изпратя.
— Не, благодаря. Трябва ми време да помисля.
У дома Лариса седна на дивана и гледаше стената. Мислите ѝ бяха объркани, не се подреждаха в ясна картина. Спомняше си последните месеци: как Андрий прекарваше повече време на работа, как купуваше нови ризи, как се грижеше повече за себе си.
Изведнъж телефонът звънна и тя се стряска.
— Мамо, здрасти! Как си? — гласът на дъщеря ѝ, Катя, звучеше весел.
— Катя, мило… Всичко е наред.
— Мамо, говориш странно. Какво става?
Лариса не издържа. Думите излязоха сами: за Андрий, за жената, за това, че не знае какво да прави.
— Катя, изчакай. Поеми дъх. Може би е недоразумение?
— Какво недоразумение, Катя? Съседката видя всичко със собствените си очи.
— Добре, но какво ще направиш?
— Не знам. Просто не знам. На петдесет и една съм, Катя. Къде да отида сега?
— Мамо, не говори глупости. Петдесет и една не е присъда. Ти си красива, умна, имаш работа. Но първо трябва да изясниш нещата.
Катя беше права, помисли Лариса. Трябваше да изясни и не трябваше да се оставя да я повали отчаянието.
На следващия ден тя се срещна с Марина, съпругата на Сергей, в магазина.
— Марина, здрасти! Как си? Момчетата справят ли се с покрива?
Марина я погледна изненадано.
— Какъв покрив? Сергей е вкъщи, гледа футбол. Защо питаш?
— Защото Андрий каза, че отива на вашата дача да помага.
— Лара, продадохме дачата миналата година. Забрави ли?
Лариса усети как земята се разтваря под краката ѝ. Значи Андрий е лъгал. Просто и без срам, пред нея.
— Съжалявам, Марина. Вероятно се бъркам.
У дома Лариса се разхождаше из стаята, неспособна да намери покой. Искаше да го позвъни и да му каже всичко, което чувства. Но телефонът оставаше мълчалив; той не ѝ се обаждаше.
През вечерта долната съседка, леля Зина, дойде.
— Лариса, мога ли да вляза? Донесох борш. Направих много.
— Благодаря, лельо Зина. Влезте.
Възрастната жена я гледаше внимателно.
— Бледа си. Болна ли си?
— Не, просто ме боли глава.
— А мъжът ти? Не съм го виждала отдавна.
— Тръгна за дача. С някакви приятели.
Леля Зина кимна.
— Слушай, Лариса, видяла съм много в живота си. Мъжете на определена възраст полудяват. Мисля, че младостта се връща, ако се залюби с млада момиче.
Лариса се сепна. Значи и леля Зина е видяла нещо?
— Какво имаш предвид?
— Вчера видях Андрий с момиче. Мислех, че може да е внучката или някакъв роднина.
— Как изглеждаше?
— Млада, красива. Бях в кафене, на маса до прозореца. Държаха се за ръце. Минавахме покрай тях, отивахме в аптеката.
Лариса свали глава. Значи не се ограничаваха с това да отидат някъде; срещаха се в града, ходеха на кафе, без да се крият.
— Лариса, съжалявам, ако казах нещо нередно. Но ние, жените, се разбираме. Ако се случи нещо, не стой мълчаливо. Трябва да говориш.
Когато леля Зина си тръгна, Лариса взе телефона и набра номера на Андрий. Дълги позвънявания, после гласова поща.
— Андрий, аз съм. Обади ми се, когато можеш.
Той се обади едва късно вечерта.
— Лара, здрасти. Какво става? Ти звъня.
— Как си? И покривът?
— Добре. Много работа. Много съм уморен.
— Кажи му здравей на Сергей от мен.
— Разбира се.
Лариса млъкна, събирайки смелост.
— Андрий, коя беше онази жена с теб в колата?
Момент на тишина. Дълъг и тежък.
— Каква жена? За какво говориш?
— Съседите я видяха. Брюнетка, къдрава. Целуваха се.
— Лара, какво говориш? Какви съседи? Бях сам.
— Андрий, не лъжи. Вече знам. Марина каза, че Сергей е вкъщи и нямате дача. Леля Зина ви видя в кафенето.
Още една тишина. После въздишка.
— Лара, ще говорим, когато се върна.
— Не, сега. Коя е тя?
— Казах ти: когато се върна. Довиждане.
Той затвори. Лариса гледаше телефона, усещайки как сълзите идват. Двадесет и три години. Двадесет и три години вяра в семейството. И той…
Цялата събота стоя вкъщи, без да излиза. Катя звъня, предлага да дойде, но Лариса отказваше. Искаше да бъде сама, за да подреди мислите си.
През вечерта Валентина дойде.
— Лара, как си? Тревожа се.
— Няма причина за тревога. Беше права. Беше с нея.
— Призна ли?
— Не точно. Но и не отрече. Казва, че ще говорим, когато се върне.
Валентина седна до нея на дивана.
— Кажи ми, какво чувстваш? Освен болката.
Лариса помисли. Какво чувстваше?
— Знаеш ли, Валя, странно е. Мислех, че ще плача, че ще крещя. Но аз… съм ядосана. Много ядосана. Не само на него, а и на себе си.
— На себе си? Защо?
— Защото не видях нищо. Или не исках да видя. Не е започнало вчера. Отдавна е. И винаги намирах оправдания: работа, умора, възраст.
— Лара, не е твоя вина. Той избра лъжата.
— И знаеш кое ме дразни най-много? Че лъже. Дори сега, когато всичко е очевидно, продължава да лъже. Все едно съм глупава.
Валентина кимна.
— Мъжете са такива. Мислят, че ще повярваме на всяка глупост.
— А ти, какво би направила на мое място?
— Честно? Бих го изгонила. Веднага и завинаги. Но това е моето мнение. Ти трябва да решиш.
Неделята се проточи безкрайно. Лариса чистеше, готвеше, опитваше да чете, но мислите винаги се връщаха към едно и също: какво да му кажа, когато се върне.
Той се върна късно, вече беше нощ. Лариса чу шума от заключването на колата и ключа в ключалката.
— Здрасти, — каза той тихо, когато влезе.
— Здрасти.
Андрий влезе в хола и седна в фотьойла. Лариса седна срещу него на дивана.
— Е, какво? — попита той.
— Лара, не е това, което мислиш.
— А тогава?
— Просто… говорихме. Повече за работа.
— Андрий, не съм глупава. На работа не се целуваш и не тръгваш за уикенда заедно.
Той си сложи ръце на лицето.
— Добре. Да, има нещо между нас. Но не е сериозно. Просто…
— Просто какво?
— Просто имах нужда да се чувствам мъж. Разбираш ли?
Лариса избухна в горчив и ядосан смях.
— Значи с мен не се чувстваш мъж?
— Лара, заедно сме от толкова години. Всичко стана рутина. И тогава…
— Тогава има млада и красива жена. Разбира се.
— Ще мине. Знам, че ще мине.
— А аз не искам да чакам да мине.
Андрий я погледна изненадан.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да си тръгнеш. Днес.
— Лара, не говори глупости. Къде да отида?
— При Инна си. Или наеми апартамент. Не е моя работа.
— Лара, хайде да говорим спокойно. Като възрастни.
— Вече говорим спокойно. Не викам, не плача. Констатирам факт: не искам да живея с човек, който ме лъже.
— Но апартаментът е наш. Купихме го заедно.
— Тогава го продаваме. Разделяме парите. Или ми плащаш твоята част.
Андрий стана и започна да се разхожда из стаята.
— Лара, това е нашето семейство. Двадесет и три години. Наистина ли си готова да разрушиш всичко заради…
— Аз не разрушавам нищо. Ти вече го разруших. Аз просто правя изводи.
— Помисли пак. Не взимай прибързани решения.
— Вече мислих. Приготви си нещата.
Андрий спря за момент, после отиде в спалнята. Лариса чу как подрежда нещата си, как скърца гардеробът.
— Лара, — извика той от спалнята. — А ако спя при Сергей? Утре ще говорим.
— Не, Андрий. Вече е късно за разговори.
Той излезе с куфар в ръка.
— Ще ти се обадя утре.
— Обади се.
Когато вратата се затвори, Лариса седна на дивана и внезапно усети… облекчение. Сякаш тежест е била свалена от раменете ѝ.
Взе телефона и позвъни на Катя.
— Мамо, как си? А татко?
— Катя, татко ти си тръгна. Развеждаме се.
— Мамо, сигурна ли си?
— Абсолютно. Знаеш ли какво разбрах? Не искам да живея с човек, който не ме уважава. Който ми лъже в лицето.
— Мамо, подкрепям те. Каквото и да решиш.
— Благодаря ти, мило. Ще оцелея.
И Лариса наистина знаеше, че ще оцелее. За първи път от много години се чувстваше свободна. Болезнено, уплашено, но свободна.
На следващата сутрин Валентина звънна.
— Лара, как беше разговорът?
— Той си тръгна.
— Сериозно? А ти?
— Знаеш ли, Валя, добре е. Наистина добре. Все едно излизам от затвор.
— Лара, ти си смела. Не всеки би се осмелил.
— А какво имах да губя? Да остана измамена съпруга? Да правя вид, че нищо не се е случило? Не, благодаря.
Лариса се приближи до прозореца и погледна улицата. Слънцето грeеше. Започваше нова седмица. Нов живот.
