„Мамо, довела си бившата ми приятелка в дома ни и си казала на децата ми, че тя е новата им майка?! Нормална ли си?! Жена ми е в болницата едва от два дни, а ти вече ѝ търсиш заместница?! Махай се веднага от дома ми заедно с любимката си! Обичам жена си и никой никога няма да я замени! Не смей повече да прекрачваш прага на тази къща!“
„Измий си ръцете със сапун и ела в кухнята, сине. Днес най-после ще вечеряме като хората“, прозвуча силният и уверен глас на Донка от дъното на апартамента в мига, в който Николай отключи входната врата.
Николай застина в коридора, без дори да свали лекото си есенно яке.
Въздухът беше тежък, чужд и някак напълно неправилен. Свежият аромат на цветя, който съпругата му толкова обичаше, беше изчезнал. На негово място се носеше миризмата на печено месо, чесън, прегоряло олио и сладникавият, натрапчив парфюм на друга жена. Жена му ненавиждаше силните аромати, а заради стомашните проблеми на по-малкия им син отдавна беше премахнала тежките пържени ястия от семейното меню.
Бавно събу обувките си, закачи якето и тръгна към кухнята.
Стаята беше ярко осветена като театрална сцена. Майка му Донка седеше гордо начело на масата – на мястото, където обикновено сядаше Николай. Най-хубавият сервиз беше изваден, нови платнени салфетки украсяваха масата, а на котлона съскаше забравен тиган.
До нея стоеше Десислава.
Неговата бивша приятелка.
Тя беше облечена с бежовата ленена престилка на съпругата му с ръчна бродерия – подарък, който жена му беше донесла от почивката си във Велико Търново и носеше само по специални поводи. Десислава се движеше из кухнята така, сякаш тя беше нейна, и уверено подреждаше месото в керамичен съд.
„Здравей, Николай“, каза тя с внимателно репетирана усмивка. „Седни. Приготвих свинско с картофи и кашкавал – точно както го обичаш. Майка ти каза, че си отслабнал от всички тези диетични ястия. Един работещ мъж има нужда от истинска храна след тежък ден.“
Николай остана неподвижен на прага.
„Какво правите двете в моя апартамент?“ – попита той студено, без да откъсва поглед от майка си.
Донка кръстоса крака и оправи тежката си златна гривна.
„Какво толкова страшно има? Жена ти си почива в болницата заради някакво заболяване, а домът е изоставен. Повиках Деси да помогне. Тя почисти, сготви и върна живота в тази къща. Вместо да се сърдиш, трябва да ни благодариш.“
Николай се обърна към Десислава.
„Свали тази престилка. Веднага. Остави престилката на жена ми на стола и се махни от печката.“
Десислава се засмя.
„Защо правиш такава драма? Това е само една престилка. Освен това почистихме основно. Прегледах шкафовете, изхвърлих подправките с изтекъл срок и поръчах качествени продукти. Честно казано, това място беше занемарено.“
Николай не помръдна.
„С какво право една чужда жена рови в нещата на съпругата ми, изхвърля храната ни и използва личните ѝ вещи? И най-важното – къде са децата ми?“
„Играят си в стаята“, отвърна небрежно Донка. „Десислава им донесе скъпи играчки. Бяха във възторг. Дадохме им истинска домашна месна супа, а не онези безвкусни зеленчукови супи.“
Гласът на Николай стана опасно тих.
„Значи сте влезли в дома ми, докато съм бил на работа, претърсили сте шкафовете и сте дали на децата ми храна, която лекарите са им забранили заради алергиите им? И откога имаш ключ за апартамента ми?“
„Винаги съм имала резервен ключ за спешни случаи“, отвърна Донка. „Имам право да виждам внуците си, когато пожелая, особено когато майка им не е тук.“
„Жена ми лежи в болницата с тежко възпаление и всеки ден е на системи“, каза Николай. „А ти доведе тук жената, с която се разделих преди години, и организира този цирк.“
Десислава внезапно свали престилката.
„Опитвам се да спася това разпадащо се семейство“, каза тя остро. „Погледни се. Имаш тъмни кръгове под очите, ризата ти е измачкана. Жена ти не се грижи за теб. Винаги съм казвала на майка ти, че този брак е грешка. Сега виждаш как изглежда един дом, когато се управлява от истинска жена.“
„Истинска жена?“ – Николай направи крачка напред. „Имаш предвид човек, който без покана се натрапва в чуждо семейство?“
Десислава посочи кухнята.
„Навсякъде имаше прах. В банята – пране. Кремовете ѝ бяха разхвърляни навсякъде. Това не е домът на един успял мъж.“
„Млъкни“, каза Николай толкова спокойно, че и двете жени потръпнаха. „Мнението ти за жена ми няма никакво значение за мен. В тази къща ти си никоя.“
Донка избухна.
„Не смей да говориш така на Деси! Тя дойде веднага щом я повиках. Донесе подаръци, сготви, почисти. Жена ти никога не ме е посрещала с такава трапеза. Все салати и пуешко месо. С Десислава щеше най-после да живееш нормално.“
Николай бавно погледна към затворената врата на детската стая.
„Какво точно казахте на децата ми?“ – попита той.
Десислава се усмихна доволно.
„Нищо особено. Просто им обяснихме ситуацията по начин, който могат да разберат. Че майка им е болна, че аз мога да помагам, докато я няма, и че понякога животът води нови хора в едно семейство. Може би съвсем скоро до себе си ще имат човек, който ще се грижи за тях много по-добре…“
