Погребението на шестдесетгодишния фермер започнало в едно студено ранно утро.
Над гробището висяло тежко сиво небе, вятърът бавно люлеел голите клони на дърветата, а мократа земя след нощния дъжд полепвала по обувките.
Край прясно изкопания гроб се били събрали роднини, съседи и почти цялото село, защото всички познавали покойника. Някои купували мляко от него, други работели с него във фермата, а трети просто го уважавали заради честността и упорития му труд.
До ковчега стояла съпругата му с очи, зачервени от плач. До нея синът му мълчаливо пушел, като от време на време се обръщал, за да не види никой как лицето му потреперва.
Свещеникът тихо четял молитва. Хората били навели глави. Чували се само поривите на вятъра и приглушеният плач на жените.
Точно тогава някъде встрани се чуло силно конско цвилене.
Първоначално никой не разбрал какво става. Хората се обърнали, а след няколко секунди откъм входа на гробището между гробовете излетял огромен тъмнокафяв кон.
Това бил **Гръм** – любимият жребец на фермера, който бил с него почти петнадесет години.
Конят изглеждал странно.
Очите му били широко отворени, ноздрите му тежко се разширявали, а мократа грива се лепяла по врата му. Той препускал толкова бързо, че земята хвърчала изпод копитата му.
Няколко мъже веднага се затичали към него, опитвайки се да го хванат за юздата, но Гръм рязко мятал глава, измъквал се и цвилел толкова силно, че хората настръхвали.
— **Махнете го оттук!** — извикал някой от тълпата.
Но конят не слушал никого.
Той внезапно спрял до самия ковчег и започнал да се държи още по-странно. Най-напред обикалял около него, тежко дишал и непрекъснато подушвал капака.
После изведнъж силно ударил дървото с копито.
Разнесъл се глух удар.
Хората подскочили.
— **Полудял е от мъка…** — прошепнала една жена.
Но Гръм ударил отново.
И още веднъж.
С всеки удар ставал все по-неспокоен. Пръхтял нервно, мятал глава и удрял с такава сила, че мъжете панически се опитвали да го отдръпнат.
Един го хванал за врата, друг се опитал да го задържи отстрани, но Гръм внезапно се изправил на задните си крака и стъпил с предните копита направо върху ковчега.
Жените изпищели. Няколко души ужасено отскочили назад.
Конят започнал да удря капака с такава ярост, сякаш отчаяно се опитвал да достигне до нещо вътре.
По лакираното дърво се появили пукнатини.
Първи удар.
Втори.
Трети.
Изведнъж се чул силен трясък.
Капакът на ковчега се пропукал.
За няколко секунди над гробището настъпила мъртва тишина.
Всички останали неподвижни, вперили поглед навътре.
След миг някой уплашено прошепнал:
— **Боже…**
В ковчега имало… 😱😳
👇 Продължението на тази история ще намерите в първия коментар.
А вие как мислите – животните много по-умни ли са, отколкото си представяме?
