Стоях в кабинета си и гледах светлините на центъра на Остин, когато телефонът ми завибрира.
**Габриел Лоран.**
За миг застинах, вперила поглед в името му.
Осем години.
Осем години, откакто изчезна, след като разбра, че съм бременна.
Осем години, откакто ме обвини, че лъжа.
Осем години, откакто поиска развод, смени телефонния си номер и си тръгна от живота ми, преди дори да чуе първия удар на сърцето на собственото си дете.
А сега искаше да присъствам на коледната вечеря.
Съобщението му беше кратко:
**„Ела при мама в Боулдър на 25 декември. Семейството иска да те види за последен път.“**
Тихо се засмях.
Не защото беше смешно.
А защото знаех точно какво е намислил.
Габриел все още ме виждаше като пречупеното двадесет и пет годишно момиче, което беше изоставил. Мислеше си, че съм сама, забравена и че едва се справям.
Нямаше никаква представа в каква жена съм се превърнала.
— Лина?
Моята асистентка Камий се появи на вратата.
— Добре ли си?
Подадох ѝ телефона.
Тя прочете съобщението и се намръщи.
— Нали няма да отидеш?
Погледнах отново към осветения град под прозорците.
После се усмихнах.
— Напротив. Ще отида.
Коледното утро настъпи студено, ясно и покрито със сняг.
Хеликоптерът се издигна над хоризонта на Тексас. На борда бяха четиримата най-ценни хора в живота ми.
— Мамо, наистина ли днес ще се запознаем с дядо? — попита Лукас с блестящи очи.
— А с баба? — добави Ема.
Усмихнах им се нежно.
— Може би.
Срещу мен седяха децата ми, облечени в еднакви коледни дрехи.
Две момчета.
Две момичета.
Четиризнаци.
На осем години.
Всички имаха очите на Габриел, неговата усмивка и същата упорита челюст.
Беше невъзможно човек да ги погледне, без да види истината.
Мъжът, който беше избягал от бащинството, имаше четири деца, които мечтаеха да се срещнат с него.
Само че той не знаеше за тях.
Когато заснежените планини на Колорадо се появиха под нас, сърцето ми заби по-бързо.
Не от страх.
А от нетърпение.
Хеликоптерът кацна пред къщата на Маргьорит Лоран в Боулдър точно в 11:47 часа.
Снегът се завихри около нас, докато перките постепенно спираха.
Аз слязох първа.
После Лукас.
След него Юго.
Ема.
И накрая Клое.
Четири малки деца, облечени еднакво.
Четири живи доказателства за всичко, което Габриел беше изоставил.
Входната врата се отвори рязко.
Цялото семейство беше събрано вътре.
Веднага познах Маргьорит.
Очите ѝ се разшириха.
Чашата с вино се изплъзна от ръката ѝ и се разби в пода.
Прекрасно.
Нека всички ни гледат.
Децата се приближиха до мен.
— Готови ли сте? — прошепнах.
Те кимнаха.
Заедно тръгнахме към къщата.
Когато вратата се отвори, над стаята се спусна пълна тишина.
Той беше там.
Габриел.
По-възрастен.
Малко по-едър.
Все така привлекателен, със същото самоуверено излъчване.
До него стоеше усмихната русокоса жена в червена рокля.
Елиз.
Новата му партньорка.
Но цялото самочувствие на Габриел се срина в мига, в който видя децата.
Погледът му преминаваше от едно лице към друго.
После се върна обратно.
Лицето му пребледня.
Видях как истината бавно го връхлита.
Лукас.
Юго.
Ема.
Клое.
Приликата беше неоспорима.
— Габриел… — прошепна Елиз. — Кои са тези деца?
Той не отговори.
Не беше способен.
Години наред си представях този миг.
Мигът, в който щеше да види какво е загубил.
Мигът, в който щеше да разбере цената на своето малодушие.
Мигът, в който щеше да осъзнае, че докато ни е изтрил от живота си, ние сме изградили цял един свят без него.
Прекрачих прага на къщата.
В стаята настъпи пълна тишина.
Всички погледи се насочиха към мен.
— Весела Коледа — казах спокойно.
Габриел сякаш беше забравил как се диша.
Положих ръка върху рамото на Клое и погледнах право в очите мъжа, който ни беше изоставил.
След това произнесох думите, които щяха да променят всичко.
— Доведох ви внуците, за чието съществуване дори не подозирахте.
Малката кутийка с пръстена се изплъзна от ръцете на Габриел.
Елиз извика от изненада.
Маргьорит се залюля назад.
И преди някой да успее да се съвземе, едно от децата ми погледна невинно към Габриел и зададе въпрос, който смрази цялата стая.
